„Емотиконите в нас – интелект и емоции в образованието“
СЕО като инструмент за решаване на конфликти
Мир. Мирът започва там, където свършва страхът от насилие. Преломната точка растящото насилие да се превърне в растяща справедливост е всъщност цивилизоването на конфликта. Може ли мирът да влезе в класната стая на българското училище? Ние, екипът на Сдружение „Виа Хуманика“, вярваме, че моделът на мирната педагогика може да бъде инкорпориран в цялостната концепция за социално – емоционално обучение, което да изгради култура на мира в образователната среда.
Идеята, екипът, проектът „Емотиконите в нас – интелект и емоции в образованието“, подкрепата на Фондация „Лъчезар Цоцорков“… и голямото ни пътуване започна с малки крачки. С методика, материали и ентусиазъм наближавахме табелата „Павликени“. В СУ „Бачо Киро“ ни посрещнаха с широки усмивки и топло кафе, но най-хубавото предстоеше…
С нетърпение очаквахме гръмкия глас на звънеца, за да влезем в онова пространство, където всички мечти бяха с широко опънати бели платна, а шареният детски смях извикваше спомени, които се спускаха по калдъръмените улички на нашето детство. Лекото недоверие в очите на учениците бързо прерасна в неподправено любопитство. Всичко беше по „тяхната мяра“ и това им харесваше. Има въпроси, които не е задължително да задаваме, за да получим отговори.
Отговорите често са лесни, а въпросите твърде сложни: „Какво е ненасилствена комуникация? Можем ли да общуваме без агресия? Кои са ключовите аспекти при оказване на психо-емоционална подкрепа на учениците? Как се управляват конфликти в образователната среда?“. Играехме, учехме, споделяхме. Да, споделяхме емотиконите в нас. Споделените мисли са парченцата на големия пъзел, който наричаме комуникация. Самата дума произлиза от латинското „communis”, което означава споделяне. Умението да формулираме правилно нашите чувства и емоции и да ги споделим асертивно и без агресия е в основата на ефективното и ненасилствено управление на конфликта.
С децата тръгнахме по пъстрия път на емоциите – моливи, пластелини, музика, думи, жестове… Те научиха, че когато добре изразяваме себе си заявяваме желанието да бъдем добре разбрани. В основата на конфликта често стои неразбирането за другия, неясното вербализиране на Аз-а, на потребностите и целите.
Минахме покрай „Силата на думите“, създадохме девиз на класа, цвете на приятелството и се спряхме за дълго на „Добротата“ – изначалната и вечната. Отделихме й време, защото през нейните очи виждаме другия, а той е също като нас – смее се, плаче, обича, твори…и ставаме способни да се заявим като човешки същества – да подадем ръка, да слушаме, да подкрепим, да погалим, да прегърнем…
Така се родиха и прекрасните табла на доброто във всеки клас, а и във всеки от нас. Придвижихме се към „Емпатията“ – основен стълб в концепцията за ненасилствена комуникация. Емпатията е способността да видим света през призмата на вярванията, ценностите и опита на другия. Тя е онова вълшебство, което ни показва другата страна на огледалото – Аз съм Ти и Ти съм Аз. Когато говорим за социално –емоционална интелигентност, винаги пътят ще ни отведе до емпатията, затова и при реализирането на активностите с учениците поставихме акцент върху емпатичното интернализиране на чуждата емоция. Логическото надграждане ни отведе и до медиацията в училище – “peer mediation” – един все още иновативен метод за решаване на спорове в българското училище.
Могат ли ученици да бъдат медиатори при решаването на спорове на техни съученици? Добрите практики показват, че това не е утопия, а реалност, подкрепена от добрата воля да се внедрят ефективни методи за намаляване на агресията в училище. Ние, медиаторите в екипа, разпознахме лесно блясъка в очите на онези деца, които имаха порива да подадат на другите мирната нишка на спора. Заедно стигнахме до 6-те вълшебни правила за справяне с конфликти:
- Преброй до 5, преди да реагираш;
- Слушай, за да чуеш; питай, за да узнаеш;
- Открий скрилия се интерес;
- Сподели твоята нужда положително;
- Благодари;
- Мисли креативно.
Песъчинка по песъчинка се изнизаха дните. Пясъкът в часовника неусетно се беше сгушил сам в себе си на дъното, в очакване на своя повелител на времето. БЛАГОдарихме си, защото благодарността е висша форма на споделяне и даряване на благост.
Благодарим на всички, които дадоха крила на проекта – на Фондация „Лъчезар Цоцорков“ за финансовата подкрепа, на г-жа Петя Неделчева – директор на СУ „Бачо Киро“, че стана съпричастна с нашата кауза, на прекрасните деца, които ни допуснаха до техния крехък, многоцветен и многопластов вътрешен свят, на техните всеотдайни учители и подкрепящи родители.
Усмивките на децата, техните топли прегръдки и звънките им гласчета: „Кога ще дойдете пак?“ ни даваха надеждата, че бъдещето наистина е светло и че пътеките на добротворчеството стават все по-утъпкани.. Това е може би онази надежда, че един ден децата ни ще познаят в себе си големия Ганди и ще знаят, че „Няма път към мира. Мирът е пътят!“
Анита Хинова
Председател на СНЦ „Виа Хуманика“
